Чухме за село Кестен когато Стефан доведе Севда за невеста. Едно слабичко девойче, с кротки очи и блага усмивка. Запознали се по онзи край докато наш Стефан беше в армията. Та като я питахме откъде е, тя рече:
– От Кьостенджикъ съм! Сега се казва Кестен.
Брей, що за име сложили на това село?! Рекохме си че ще да има много кестени там, но така и никой не разбра къде ще да се намира това село. Стефан беше мълчалив и труден човек, пък това момиче имаше гласче като камбанка и като говореше по нейния си начин, като да пееше. Понякога не й разбирахме какво точно казва, но мило му ставаше на човек и да я слуша само. Та разбрали-неразбрали, всички кимахме с глави и все със „Да“ и „Добре“ й отвръщахме. Като се засмееше, Севда не се кискаше тихо като нашите моми. Смехът й беше ясен и като слънчеви лъчи го разстилаше из селото, та и мъка да му е на човек, вдигне глава, па се усмихне. Не че знае защо се усмихва чилякът, а защото смехът на Севда прихващаше.
Свикнахме му на това девойче в наше село и много се угрижихме, когато забелязахме че няколко месеца след като дойде снаха, смехът й не се чуваше вече. А ако я срещнехме по улицата, отвръщаше глава и само тихо „добър ден“ продумваше. Очите й станаха мътни, погаснали. Като да беше болно момичето. Като срещнах Стефан, питах го. Но той само ми изсъска да не си вра носа дето не ми е работа и подмина бързо. Но в село нищо не остава дълго скрито-покрито и подочу се че й бил посегнал Стефан. Стар човек съм, не съм им даже роднина и живея в другия край на селото. Но срам ме хвана пред Севда заради постъпката на Стефан. Като че аз да съм я удрял! Та срещнех ли я из село и тя обръщаше глава и аз на друга страна гледах, или спирах се, докато отмине. Да не се срещнем.
Докато една вечер не я срещнах по тесния сокак край чешмата. Ходило момичето вода да налее. Не стърпях се, спрях я и й рекох ако мога нещо да направя за нея, да каже като на баща. Тогаз Севда остави дамаджаните на земята, седна до тях на един камък и заплака. Сърце ми се преобърна. То грях бре, грях! Като да гледаш божи ангел да плаче, безпомощно провесил криле. Ех, Стефане, Стефане! Ако си слеп, лампа не ти требва, ти слънце си довел.
– Не се трае вече! – продума Севда. То да търпя мъка, но поне в планината да си бях, а тука и камъните ми са чужди.
– Че и планината да е, мъката си е мъка, Севде. – рекох й.
– Не знаеш нашата планина, затова така говориш.
Тя не е като вашето поле тука – равно, равно, та равнодушно. И като другите планини не е – коя високомерна, коя мижава. Нашата планина е като майка. Колкото и мъка да е, тя биле ще има, да я излекува. С ръце, от човешки по-топли ще те прегърне, и това дето трови, самотата – с прегръдка само ще стопи. Дето и да съм сред нея, сама не се чувствам. Рекох му на Стефан, барем за два дена да идем. Да си откъсна мурсалче, дърво да прегърна от нашите, да пийна водица от реката дорде я мъгла прегръща.
– Че защо прегръщате дърветата, Севде? И каква ще да ви е мъглата там, та вкуса на водата да променя. Като за някакво място от приказка ми говориш.
– Дърветата там теглят черното от душите. Прегърнеш ли бор в нашата планина, гърдите си натискаме на дървото и докато така сме ги прегърнали те пият. Пият от душите ни мъката, отровата, обидата. Планината ни лекува! А мъглата… тя първом обиколи поляните. На всяко цвете и билка се спре, всяка шишарка погали. Вземе им от аромата, та го превърне усещане за дом и лек за изгубените. Та като полегне над реката, с уста пиеш сълзите на планината, а с гърди вдишаш спокойствие и мир. Затуй ти казвам, като човек е Родопа. Говори, плаче и се смее.
– Ще да е омагьосано това село вашето. Как ще има глас планина? – изумих се аз, a Севда сведе глава, избърса сълзица от бузата си и подхвана дамаджаните да си върви. Обърна си красивата главица към мене и рече:
– Ти и да чуеш гласът й, няма да го разбереш. Тя със повей на вятър говори, със чанове пее, във водопади и пропасти излива гнева си. Като човек е за който я чуе и разбере. А аз две майки имам – тази що ме е родила и планината що, ме е отгледала и пазила. Хайде, че се забавих, пък Стефан пак нещо е сърдит. А ако искаш наистина да ми помогнеш, думай му да ме заведе за два дена барем, колкото да се осмисля.
После вдигна дамаджаните и ги помъкна бързешком по тясната пътека към най-голямата си грешка. Виж ти, мислехме че това нечувано село е нещо твърде обикновено, a както го описва Севда то ще да е място вълшебно и непознато за нас. Само месец след това Стефан толкова лошо беше удрял крехкото девойче, че кмета проводи вест на баща й, и той дойде със жандармите, та си отведе Севда във вълшебната й планина.
Преди да се качи в колата и да отпътува, тя обърна поглед към мен. Очите й бяха посинени и полузатворени от побоя, а устните й спукани. Но през пролуката на клепачите ме погледнаха не уморени, тъжни и помръкнали очи. Там гореше жар-слънце. Като ме видя разбитите от побоя устни се разтегнаха колкото можаха и видях най-щастливата усмивка, която било съдено на очите ми да видят.
Тя отиваше в своята мечтана планина, в своето Кьостенджик и всичко друго вече беше изгубило значение. Помахах след колата и хем ми беше мъка че няма да видя това момиче повече, хем се радвах че отива там, където и е мястото. Където е нейното вкъщи! А Стефан…?! На слеп човек лампа не му требва, той слънце си довел. Слънцето си замина, но на него все му е едно слънце ли свети или светулка. Вечеря си самичък сухоежбина, никой не чака и никой не го чака. А живота му е в десетте биволици и петте декара земя.
Като се събудих на другата сутрин, като че с очите си видях как планина разтваря ръце човешки, та посреща изгубеното си чедо. После как дърветата я прегръщат и пият мъката от душата й, а мъглата й маже с лековити билки очите и устата, да я излекува. И ми стана едно такова – вълшебно и радостно. Като да бях и аз при нея, там в селото й…как му беше името.
Така и не разбрах къде се намира това село, но поне вече знам че го има и че каквото и както и да се случва, накрая всичко и всеки си идват на мястото!
Писах този разказ в Родопа, село Триград.
От Николай Николов – Nicky
