Описание

• Дължината на тялото му е 80 – 95 см.
• Размахът на крилете – 195 – 220 см.
• Теглото – 2,8 – 6,5 кг.

Оперението му е тъмнокафяво, с изключение на темето и тила, които имат светъл оттенък.

Разпространение

Среща се в Европа (включително България), Азия, Африка и Северна Америка. Обитава гористи и планински местности.

У нас се среща в Стара планина, Рила, Пирин, Славянка и Родопите (предимно източните части).

Биологични особености

Гнезди предимно на скали, но има и гнезда на по-високи дървета.

Скалният орел се рее и планира с V-образно повдигнати крила, което е най-сигурният му отличителен белег.

Скалният орел води усамотен начин на живот.

Преобладаващата му част от храната му тук са сухоземните костенурки, които пуска от голяма височина.

От древни времена орелът е символ на сила.

Материалът Скален орел е публикуван за пръв път на iRodopi.BG.

Както се досещате името му идва от цвета на главата.

Описание

• Дължината на тялото – 110 см.
• Размаха на крилете – до 260 см.
• Тегло – около 7 кг.

Едра, светлокафява птица с тъмносива шия, в чиято основа има бяла якичка от пухови пера.

Разпространение

Разпространен е в Южна Европа, Северна Африка и Южна Азия. По редица сведения белоглавият лешояд в миналото е бил сравнително обикновена гнездеща птица в Източните Родопи. През 50-те години там започва мащабно строителство на три големи язовира (Ивайловград, Студен кладенец и Кърджали). В резултат на дългогодишното безпокоене от гърмежи, буботене на самосвали, багери и други строителна техника, птиците са напуснали района, за да се върнат отново след като всичко утихва и успокоява.

Биологични особености

Храни се основно с мърша. Деня прекарва в търсене на храна, планирайки на голяма височина, практически невидим за човешко око. Щом забележи труп на умряло животно се спуска рязко с полуприбрани криле. Щом един от лешоядите забележи храна и се спусне към нея, останалите го последват веднага и за много кратко време се събират всички представители на вида намиращи се в близост. Обичайни са битките около трупа на умрялото животно.

• Гнездо – по високи скали, понякога оформя малки колонии. Всяка година се връща в същото гнездо.
• Яйца – 1 брой/на година
• Мътене – трае 48 – 53 дни. Мътят и двамата родители. Малкото напуска гнездото на около 3 месеца.
• Отглежда едно люпило годишно.
• Моногамни птици.

Материалът Белоглав лешояд е публикуван за пръв път на iRodopi.BG.

В Родопите е на особена почит сред населението, което го нарича „ак боба„, т. е. стар баща.

Описание

• Дължината на тялото е 60 – 70 (до 85) см.
• Размахът на крилете – 150 – 170 см.
• Теглото му достига 1,6 – 2,5 кг. 

Има мръснобяло оперение с черни махови пера. Лицето и гушата са без оперение и жълти (при младите те са почти черни). Опашката е относително дълга и клиновидна като на брадатия лешояд.

Разпространение

Разпространен е в Европа (включително България), Африка и Азия. Обитава както вулканични скални масиви, така и проломи, ждрела, скалисти и льосови брегове. За разлика от другите лешояди той зимува в Африка.

Биологични особености

По земята ходи много уверено, подобно на кокошоподобните.

Храни се предимно с мърша, но понякога улавя дребни животни като жаби, охлюви и всякакъв вид яйца. Яде също костенурки и яйца от едри птици като щрауса (използва камък за разчупването на яйцата).

Египетският лешояд е моногамна птица. Гнезди по непристъпни скали и в пещери. Гнездото строят и двете птици. В него се намират кости от дребни животни, черупки на костенурки и др. Пренася строителните материали за гнездото с човка, за разлика от другите грабливи птици, които носят с крака. Снася две яйца с интервал от няколко дни. Мътят и двамата родители на смени в продължение на 40 – 42 дни. Малките напускат гнездото на около 70 – 96 дневна възраст. Отглежда едно люпило годишно.

Материалът Египетски лешояд е публикуван за пръв път на iRodopi.BG.

Название

Едно от народните имена на тази величествена птица е костобер. То идва от навика му да пуска от голяма височина кости на едри животни, за да ги раздробява.

Описание

• Дължината на тялото – 95-105 см.
• Размаха на крилете – до 280 см.
• Тегло – 5-7 кг.

Разпространение 

Разпространен е в Европа (Испания, Франция, Гърция, Македония, Албания), Азия и Африка. В миналото е гнездял рядко в планините у нас, включително и в Родопите. Понастоящем той посещава от време на време източните части на планината.

Биологични особености

• Гнездо – по високи скали, в строежа му включва кости. Всяка година се връща в същото гнездо
• Яйца – 1-2 броя
• Мътене – трае 53-60 дни
• Отглежда едно люпило годишно
• Полова зрялост настъпва към четвъртата-петата година.
• Моногамни птици

Храни се основно с мърша и кости от умрели животни, които вдига във въздуха и пуска от високо, за да се строшат и станат подходящи за храна, чупи черупката на костенурките по подобен начин преди да ги изяде. Понякога улавя някои по-слабо подвижни и дребни животни.

Материалът Брадатият лешояд е публикуван за пръв път на iRodopi.BG.

Няма друго име у нас. Неправилно е да се нарича дива овца. Групата на дивите овце е твърде голяма, но у нас не се срещат техни представители.

Описание

Половият диморфизъм е изразен в едрината на тялото и рогата на мъжкия. Рогата са характерни по форма. Те са кухи и са охлювидно завити. Женските са без рога. Те са по-дребни от мъжките.

• Дължината на тялото на мъжките муфлони е 130-140 см., а на женските – 90-100 см.
• Височината е съответно 70-80 и 60-70 см.
• Теглото на мъжките е 40-45 кг., а на женските 30-35 кг.

Окраската на муфлона през лятото е сивокафява, а през зимата тъмнокафява до черна. През зимата козината е дълга, груба и остра, особено при мъжките.

Разпространение

Аклиматизиран е в много страни на Европа от запазените му естествени находища на Корсика и Сардиния. У нас е внесен на много места след 1960 г. В Родопите е внесен през 1967 г. от Унгария. През 1971 и 1976 г. са подсилени запасите му с внос отново от Унгария (10 муфлона), а след това от Чехословакия (8 муфлона).

Муфлона обитава местообитания с бедни и сухи почви, с много скални участъци. Чувства се добре и на наклони и много стръмни терени.

Биологични особености

Сватбува през ноември и ражда през март. Малките са много жизнени и само няколко часа след раждането не могат да бъдат уловени. При ниски температури и резки застудявания през март малките загиват.

Рогата на муфлона нарастват през целия му живот. След осмата година прирастът им е много малък и те започват да се отчупват и изтриват на върховете.

Храната на муфлона у нас не е проучвана. Известно е, че в хранителния му спектър освен тревни (основно житни), участват и дървесни и храстови видове.

Неприятели

Вълкът и чакала са главните неприятели на муфлона. Те унищожават предимно малките и муфлонките и са в състояние да обездивечат напълно цял регион.

Стопанско значение

Муфлонът намаля значително у нас, вкл. и в Родопите. Муфлонът е ценен ресурсен вид. Месото му е вкусно, а податливостта му към развъждане в оградени площи при високи запаси го прави и твърде продуктивен.

Трофеят му е ценен. У нас на свобода муфлонът е много предпазлив и е с поведение на диво животно, което го прави интересен ловен обект. Националният рекорд на муфлона у нас е 240,05 точки (Воден – Разград). Световният рекорд е на Чехия – 252,45 точки, добит през 1992 г. Най-големият трофей от Родопите е 217,65 точки, добит през 1980 г.

Материалът Муфлон е публикуван за пръв път на iRodopi.BG.

Дивата коза няма друго име у нас. Освен като видово наименование, наименованието коза се ползва и при женските животни. Мъжкият се наричат козел, а малките – козлета – тазгодишните и миналогодишните.

Описание

Дивата коза е единственият представител на сем. Кухороги естествено разпространен. Тя има набито тяло.

• Дължината му е 120-130 см.
• Височината 80-85 см.
• Теглото на мъжките кози е 40-45 кг., а на женските 30-35 кг.

И двата пола имат рога. На върха са куковидно завити назад и надолу. При мъжките куковидната завивка е много по-силно изразена. Рогата нарастват през целия живот на козата. Особено интензивен е растежът до 5-та година. В следствие на забавения им растеж през зимата по тях се формират пръстени, въз основа на които определяме точно възрастта.

Окраската на дивата коза е тъмносива до черна през зимата и кафеникаво-сива през лятото. Главата и шията са кремаво-жълти с характерна тъмна презочна ивица.

Разпространение

Козата обитава високите планини на Южна Европа. Най-многочислена е в Алпите и Карпатите. У нас се среща в Рила, Пирин, Родопите и Стара планина. Запасите ѝ у нас са около 1800 кози. От тях в Родопите живеят около 800 кози. Те формират няколко изолирани помежду си находища – Пещерско, Девинско, Чепеларско, Добростанско и Смолянско под в. Сютка. Родопската дива коза обитава горските местообитания. Тук тя слиза до 800-850 м. надм. в. Обитава урвестите и непристъпни скални зъбери, където е единственият едър бозайник у нас.

Биологични особености

Сватбува през ноември и декември. Ражда по едно, рядко две козлета. Има силно изразено стадно чувство. През лятото формира по-малки стада от няколко майки с козлетата от тази и предната година. През зимата образува по-големи стада. Козлите след четвъртата година се движат самостоятелно.

В Родопите храната на козата е по-разнообразна от тази в Рила и Пирин. Освен тревистите видове в хранителния ѝ спектър участват пъпки на различни дървесни видове, листата и стъблата на боровинката и къпината, мъхове и лишеи.

Неприятели

Естествените неприятели на дивата коза в Родопите са вълците, а малките козлета могат да станат жертва и на други хищници.

Материалът Дива коза е публикуван за пръв път на iRodopi.BG.

Най-често наименованието сърна се ползва като название на вида. Като термин обаче така наричаме и женското животно, докато мъжкият се нарича сръндак.

Описание

Сърната е нежно и грациозно животно. Мъжките са с рога, а женските – без рога и са малко по-дребни.

• Дължината на тялото на сръндаците в Родопите е средно 116,8 см. (107-128), а при сърните 112 см.
• Височината е 72,6 см. при сръндаците и при сърните – 73 см.
• Масата на сръндаците в Родопите е 26,1 кг. (20-34), а при женските 24,5 кг.

През лятото козината на сърната е червеникава, а през зимата – сивочервена.

Разпространение

Сърната е разпространена в Европа и Северна Африка. Не се среща в най-северните части на Скандинавието и Русия. У нас обитава, както откритите пространства, осеяни с маломерни горички, така и всички планини до горната граница на гората. Плътността на сърната в Родопите е твърде ниска.

Биологични особености

Сърната сватбува през лятото – средата на юли до средата на август. Сръндакът избира някоя полянка или силно изредена площ в гората на равно място и я обозначава чрез маркировка със специфичната си миризма и характерния си брачен зов. Сърните не формират харем.

Женската остава при сръндака, който си е избрала и той я опложда след продължително преследване около някой камък, дърво или специфичен за местността белег. Преследването е в правилен кръг или елипса и е ясно очертан на земята (т. нар. самодивски колела).

Ако сръндакът догони женската той я покрива, ако ли не – тя избягва и отива да си търси друг по-силен партньор. По този начин се извършва естественият отбор при сърната, без да има ожесточени брачни борби за елиминиране на слабите мъжкари, както е при останалите еленови.

Сърната ражда едно, две и много рядко у нас по три сърнета. Само няколко часа след раждането им те вече следват майка си. Живеят заедно през цялото лято. По-рядко се събират с други майки с малките им.

Сърната има най-богат хранителен спектър от всички еленови. В Родопите с най-голямо значение за естественото ѝ изхранване са черната боровинка, къпината, елата, житните треви, червената боровинка, дъбът, белият бор, смърчът, гъбите и т. н.

Неприятели

Сърната има много естествени неприятели – вълчи, чакали, а малките сърнета се нападат от златка, бялка, черен пор, както и от едри грабливи птици. Те и бракониерството са основната причина за ниската плътност на сърни в Родопите.

Стопанско значение

Основен ресурсен вид дивеч в Европа. Само в Австрия и Германия годишно се отстрелват почти 1,5 мил. сърни. От европейските видове дивеч има най-пълноценно месо.

Националният рекорд е 184,05 точки, добит във Вълчи дол (Варненско) през 1984 г. В Родопите досега няма добит трофей, който да има златен медал от трофейна изложба.

Материалът Сърна е публикуван за пръв път на iRodopi.BG.

Нарича се само лопатар. Терминологията е същата като при благородния елен (мъжките – рогачи, женските – кошути).

Описание

По-дребен от благородния елен.

• Дължината на тялото достига до 181 см. за рогачите и 156 см. за кошутите
• Височината 80-90 см.
• Масата на рогачите обикновено е 70-90 кг., а на кошутите 35-40 кг.

Лопатарът има дълга опашка (18-20 см.).

Мъжките са с рога, които са лопатовидно разширени с множество шипове на задния кант на лопатата. Женските са без рога.

Окраската им е червенокафява през лятото и тъмно сивокафява през зимата. През лятото лопатарите са с ясно изразени овални светли петна по тялото, които ги правят особено красиви. Много често при лопатара се среща и бялата форма на окраската (без това да е албинизъм), а така също се наблюдават и почти черни животни.

Разпространение

В Европа се среща навсякъде, без най-северните ѝ части.У нас е внесен през 1904 г. В Родопите е разселен за пръв път през 1960 г. на южният бряг на язовир „Студен кладенец“, където понастоящем е най-голямото му находище у нас.

У нас има около 4300 лопатари, от които повече от половината са в Родопите. Най-високи са били запасите през 1992 г. – 7200.

Биологични особености

Еленът лопатар сватбува месец по-късно от благородния елен – през октомври и развитието на рогата му изостава с един месец – поява, растеж, обелване. За разлика от благородният елен лопатарът сватбува по-често на обширни, открити територии или в изредена гора. Тук се събират много елени. Рогачите пристигат често от значителни разстояния и след сватбуването отново напускат сватбовището. Спокойствието и сигурността са главните условия при избора на тези места.

Рогачите водят ожесточени боеве и младите рогачи нямат шанса да бъдат допуснати до сватбуване. По време на сватбуването рогачите губят 20-22% от теглото си, което също е причина след сватбата те да се отделят на спокойствие и да се хранят интензивно, за да се подготвят за зимата.

Лопатарът е най-непретенциозният към местообитанието си еленов вид. Той се приспособява успешно и към най-ниско продуктивните местообитания на сухи и бедни почви, с малко убежища и почти без горски площи.

Тревните видове са застъпени повече в храната му отколкото при останалите еленови.

Развъждан столетия в заградени площи, лопатарът свиква лесно с човека и е лесен за наблюдение. На свобода обаче е мног предпазлив и не допуска в близост човека.

Неприятели

Вълкът и чакала са естествените неприятели на лопатара и те значително регулират запасите му.

Стопанско значение

Лопатарът е ценен ресурсен вид. В сравнение с другите представители от семейството дава най-много дивечово месо от единица площ.

Притежава красив ловен трофей. Най-силният трофей от Родопите е 204,96 точки (Студен кладенец – Кърджали), докато националният рекорд е 207,59 точки (Воден – Разград).

Материалът Елен Лопатар е публикуван за пръв път на iRodopi.BG.

Мъжките елени се наричат рогачи, а женските кошути.

Описание

Мъжките елени са с рога (оттук и наименованието им рогачи), а кошутите без рога. Рогачите са по-едри от кошутите.

• Дължината на тялото при рогачите е 246,5 см., а на кошутите – 187,2 см.
• Височината при рогачите е средно 152 см., а при кошутите 118 см.
• Масата на рогачите в зряла възраст обикновено е 150-180 кг., а на кошутите – 110-130 кг. Най-тежкият рогач, измерен у нас, е 235 кг., а най-тежката кошута – 210 кг.

Елените линеят два пъти – пролетта и есента. През лятото окраската им е червеникава, а през зимата – сивочервена.

Разпространение

Благородният елен се среща в Европа, Азия, Северна Африка и Северна Америка. У нас в началото на 30-те години е почти изчезнал. В Родопите днес има макар и изолирани находища почти във всички части на планината.

Биологични особености

Благородният елен е полигамно животно. Сватбува през септември. В един басейн реват в съседство по няколко рогача. Брачният им зов е неподражаем рев, който впечатлява всички любители на живата природа и оставя неповторимо изживяване. Кошутите са активни. Те се движат между рогачите и избират брачния си партньор. Така всеки рогач формира харема си. Често силните рогачи събират до 7-8, а понякога и значително повече кошути. Големината на брачното стадо зависи от запаса, половото съотношение и наличните зрели рогачи. При нормална възрастова структура младите рогачи (до 4-5 години) не се допускат до сватбуване. Те обикалят около сватбовищата, влизат в единоборства и биват подгонвани с победоносен рев. И това е докато самите те не са в състояние да победят стария рогач и овладеят харема му. Брачните борби са неповторима атракция.

Кошутите раждат едно, по-рядко две малки. Малките започват да се движат само няколко часа след раждането, а на следващият ден вече бягат твърде добре.

Първите рога на младото еленче израстват на възраст 9-10 месеца. Тях еленът хвърля преди навършването на двегодишна възраст и веднага започват да му растат вторите рога. Тях той носи през третата година на живота си и ги хвърля преди да навършване на третата си година. След тях започва растежът на третите рога и т.н. Следващите рога са все по-мощни и с повече разклонения.

Еленът е стадно животно. През есента кошутите и малките формират големи стада (до няколко десетки животни). Те се водят от най-опитната кошута. Към тези стада се присъединяват и млади рогачи, които все още не са сватбували. През зимния период тези стада могат да се наблюдават на много места в планината.

Елените използват разнообразна растителна храна. В Родопите най-голяма значимост имат житните тревни видове, следвани от зимния дъб, глога, дряна, къпината и др.

Неприятели

Естествени неприятели на елените са вълците.

Стопанско значение

Благородният елен е най-ценният ловен вид в Европа. Нашата страна притежава най-силните трофей от него. В Североизточна България (Силистренско) е добит най-големият трофей в света до сега – 273,60 точки. В Родопите най-големият трофей е 223,53 точки (Смолянско). Благородният елен е източник още на вкусно и качествено месо. По продукция на месо от единица площ отстъпва само на дивата свиня и елена лопатар.

Материалът Благороден елен е публикуван за пръв път на iRodopi.BG.

Наименованието червена лисица у нас се ползва твърде рядко. Това наименования, прието в повечето европейски страни, е правилно, защото нормалната окраска на лисицата е червена. У нас навсякъде, макар и не много често, се среща и черната форма на окраската (меланизъм). Тези лисици се наричат въглищарки.

Описание

• Дължината на тялото на лисицата достига до 80 см., на опашката до 45 см.
• Височината ѝ достига до 45 см.
• Масата на възрастните лисици рядко надвишава при женските 5,50 кг, а при мъжките – 7 кг.

Окраската на лисицата е в преобладаващо червен цвят. Долната част на тялото и на краката са светли. На върха на опашката има бяло петно. У нас обаче много рядко се срещат чисто червени лисици. При повечето екземпляри гърбът е малко или повече сив до тъмно сив.

Разпространение

Лисицата е най-разпространеният хищник у нас и има най-висока плътност. Тя заема всички видове местообитания. Адаптира се успешно дори в монокултурното земеделие в равнината.

В Родопите лисицата също е най-многобройният хищник. По данни само в Кърджалийска и Смолянска област, които попадат изцяло в планината, лисиците наброяват повече от 3000. По-охотно се придържа към териториите около населените места, където намира по-лесна храна.

Биологични особености

Лисицата окучва обикновено ди 6 малки, рядко повече. Големи кучила от 10-12 лисичета, които установяваме в равнината, тук не се наблюдават. Малките проглеждат през третата седмица. На тримесечна възраст вече са обучени да набавят сами храната си.

Храната на лисицата е разнообразна. В Родопите честа храна са гризачите, заекът, таралежът, малките на елени, сърни и муфлони формират основния ѝ хранителен спектър и то често (особено при дивеча) са намерени под формата на мърша.

Материалът Лисица е публикуван за пръв път на iRodopi.BG.