Няма друго име у нас. Неправилно е да се нарича дива овца. Групата на дивите овце е твърде голяма, но у нас не се срещат техни представители.

Описание

Половият диморфизъм е изразен в едрината на тялото и рогата на мъжкия. Рогата са характерни по форма. Те са кухи и са охлювидно завити. Женските са без рога. Те са по-дребни от мъжките.

• Дължината на тялото на мъжките муфлони е 130-140 см., а на женските – 90-100 см.
• Височината е съответно 70-80 и 60-70 см.
• Теглото на мъжките е 40-45 кг., а на женските 30-35 кг.

Окраската на муфлона през лятото е сивокафява, а през зимата тъмнокафява до черна. През зимата козината е дълга, груба и остра, особено при мъжките.

Разпространение

Аклиматизиран е в много страни на Европа от запазените му естествени находища на Корсика и Сардиния. У нас е внесен на много места след 1960 г. В Родопите е внесен през 1967 г. от Унгария. През 1971 и 1976 г. са подсилени запасите му с внос отново от Унгария (10 муфлона), а след това от Чехословакия (8 муфлона).

Муфлона обитава местообитания с бедни и сухи почви, с много скални участъци. Чувства се добре и на наклони и много стръмни терени.

Биологични особености

Сватбува през ноември и ражда през март. Малките са много жизнени и само няколко часа след раждането не могат да бъдат уловени. При ниски температури и резки застудявания през март малките загиват.

Рогата на муфлона нарастват през целия му живот. След осмата година прирастът им е много малък и те започват да се отчупват и изтриват на върховете.

Храната на муфлона у нас не е проучвана. Известно е, че в хранителния му спектър освен тревни (основно житни), участват и дървесни и храстови видове.

Неприятели

Вълкът и чакала са главните неприятели на муфлона. Те унищожават предимно малките и муфлонките и са в състояние да обездивечат напълно цял регион.

Стопанско значение

Муфлонът намаля значително у нас, вкл. и в Родопите. Муфлонът е ценен ресурсен вид. Месото му е вкусно, а податливостта му към развъждане в оградени площи при високи запаси го прави и твърде продуктивен.

Трофеят му е ценен. У нас на свобода муфлонът е много предпазлив и е с поведение на диво животно, което го прави интересен ловен обект. Националният рекорд на муфлона у нас е 240,05 точки (Воден – Разград). Световният рекорд е на Чехия – 252,45 точки, добит през 1992 г. Най-големият трофей от Родопите е 217,65 точки, добит през 1980 г.

Материалът Муфлон е публикуван за пръв път на iRodopi.BG.

Дивата коза няма друго име у нас. Освен като видово наименование, наименованието коза се ползва и при женските животни. Мъжкият се наричат козел, а малките – козлета – тазгодишните и миналогодишните.

Описание

Дивата коза е единственият представител на сем. Кухороги естествено разпространен. Тя има набито тяло.

• Дължината му е 120-130 см.
• Височината 80-85 см.
• Теглото на мъжките кози е 40-45 кг., а на женските 30-35 кг.

И двата пола имат рога. На върха са куковидно завити назад и надолу. При мъжките куковидната завивка е много по-силно изразена. Рогата нарастват през целия живот на козата. Особено интензивен е растежът до 5-та година. В следствие на забавения им растеж през зимата по тях се формират пръстени, въз основа на които определяме точно възрастта.

Окраската на дивата коза е тъмносива до черна през зимата и кафеникаво-сива през лятото. Главата и шията са кремаво-жълти с характерна тъмна презочна ивица.

Разпространение

Козата обитава високите планини на Южна Европа. Най-многочислена е в Алпите и Карпатите. У нас се среща в Рила, Пирин, Родопите и Стара планина. Запасите ѝ у нас са около 1800 кози. От тях в Родопите живеят около 800 кози. Те формират няколко изолирани помежду си находища – Пещерско, Девинско, Чепеларско, Добростанско и Смолянско под в. Сютка. Родопската дива коза обитава горските местообитания. Тук тя слиза до 800-850 м. надм. в. Обитава урвестите и непристъпни скални зъбери, където е единственият едър бозайник у нас.

Биологични особености

Сватбува през ноември и декември. Ражда по едно, рядко две козлета. Има силно изразено стадно чувство. През лятото формира по-малки стада от няколко майки с козлетата от тази и предната година. През зимата образува по-големи стада. Козлите след четвъртата година се движат самостоятелно.

В Родопите храната на козата е по-разнообразна от тази в Рила и Пирин. Освен тревистите видове в хранителния ѝ спектър участват пъпки на различни дървесни видове, листата и стъблата на боровинката и къпината, мъхове и лишеи.

Неприятели

Естествените неприятели на дивата коза в Родопите са вълците, а малките козлета могат да станат жертва и на други хищници.

Материалът Дива коза е публикуван за пръв път на iRodopi.BG.

Най-често наименованието сърна се ползва като название на вида. Като термин обаче така наричаме и женското животно, докато мъжкият се нарича сръндак.

Описание

Сърната е нежно и грациозно животно. Мъжките са с рога, а женските – без рога и са малко по-дребни.

• Дължината на тялото на сръндаците в Родопите е средно 116,8 см. (107-128), а при сърните 112 см.
• Височината е 72,6 см. при сръндаците и при сърните – 73 см.
• Масата на сръндаците в Родопите е 26,1 кг. (20-34), а при женските 24,5 кг.

През лятото козината на сърната е червеникава, а през зимата – сивочервена.

Разпространение

Сърната е разпространена в Европа и Северна Африка. Не се среща в най-северните части на Скандинавието и Русия. У нас обитава, както откритите пространства, осеяни с маломерни горички, така и всички планини до горната граница на гората. Плътността на сърната в Родопите е твърде ниска.

Биологични особености

Сърната сватбува през лятото – средата на юли до средата на август. Сръндакът избира някоя полянка или силно изредена площ в гората на равно място и я обозначава чрез маркировка със специфичната си миризма и характерния си брачен зов. Сърните не формират харем.

Женската остава при сръндака, който си е избрала и той я опложда след продължително преследване около някой камък, дърво или специфичен за местността белег. Преследването е в правилен кръг или елипса и е ясно очертан на земята (т. нар. самодивски колела).

Ако сръндакът догони женската той я покрива, ако ли не – тя избягва и отива да си търси друг по-силен партньор. По този начин се извършва естественият отбор при сърната, без да има ожесточени брачни борби за елиминиране на слабите мъжкари, както е при останалите еленови.

Сърната ражда едно, две и много рядко у нас по три сърнета. Само няколко часа след раждането им те вече следват майка си. Живеят заедно през цялото лято. По-рядко се събират с други майки с малките им.

Сърната има най-богат хранителен спектър от всички еленови. В Родопите с най-голямо значение за естественото ѝ изхранване са черната боровинка, къпината, елата, житните треви, червената боровинка, дъбът, белият бор, смърчът, гъбите и т. н.

Неприятели

Сърната има много естествени неприятели – вълчи, чакали, а малките сърнета се нападат от златка, бялка, черен пор, както и от едри грабливи птици. Те и бракониерството са основната причина за ниската плътност на сърни в Родопите.

Стопанско значение

Основен ресурсен вид дивеч в Европа. Само в Австрия и Германия годишно се отстрелват почти 1,5 мил. сърни. От европейските видове дивеч има най-пълноценно месо.

Националният рекорд е 184,05 точки, добит във Вълчи дол (Варненско) през 1984 г. В Родопите досега няма добит трофей, който да има златен медал от трофейна изложба.

Материалът Сърна е публикуван за пръв път на iRodopi.BG.

Нарича се само лопатар. Терминологията е същата като при благородния елен (мъжките – рогачи, женските – кошути).

Описание

По-дребен от благородния елен.

• Дължината на тялото достига до 181 см. за рогачите и 156 см. за кошутите
• Височината 80-90 см.
• Масата на рогачите обикновено е 70-90 кг., а на кошутите 35-40 кг.

Лопатарът има дълга опашка (18-20 см.).

Мъжките са с рога, които са лопатовидно разширени с множество шипове на задния кант на лопатата. Женските са без рога.

Окраската им е червенокафява през лятото и тъмно сивокафява през зимата. През лятото лопатарите са с ясно изразени овални светли петна по тялото, които ги правят особено красиви. Много често при лопатара се среща и бялата форма на окраската (без това да е албинизъм), а така също се наблюдават и почти черни животни.

Разпространение

В Европа се среща навсякъде, без най-северните ѝ части.У нас е внесен през 1904 г. В Родопите е разселен за пръв път през 1960 г. на южният бряг на язовир „Студен кладенец“, където понастоящем е най-голямото му находище у нас.

У нас има около 4300 лопатари, от които повече от половината са в Родопите. Най-високи са били запасите през 1992 г. – 7200.

Биологични особености

Еленът лопатар сватбува месец по-късно от благородния елен – през октомври и развитието на рогата му изостава с един месец – поява, растеж, обелване. За разлика от благородният елен лопатарът сватбува по-често на обширни, открити територии или в изредена гора. Тук се събират много елени. Рогачите пристигат често от значителни разстояния и след сватбуването отново напускат сватбовището. Спокойствието и сигурността са главните условия при избора на тези места.

Рогачите водят ожесточени боеве и младите рогачи нямат шанса да бъдат допуснати до сватбуване. По време на сватбуването рогачите губят 20-22% от теглото си, което също е причина след сватбата те да се отделят на спокойствие и да се хранят интензивно, за да се подготвят за зимата.

Лопатарът е най-непретенциозният към местообитанието си еленов вид. Той се приспособява успешно и към най-ниско продуктивните местообитания на сухи и бедни почви, с малко убежища и почти без горски площи.

Тревните видове са застъпени повече в храната му отколкото при останалите еленови.

Развъждан столетия в заградени площи, лопатарът свиква лесно с човека и е лесен за наблюдение. На свобода обаче е мног предпазлив и не допуска в близост човека.

Неприятели

Вълкът и чакала са естествените неприятели на лопатара и те значително регулират запасите му.

Стопанско значение

Лопатарът е ценен ресурсен вид. В сравнение с другите представители от семейството дава най-много дивечово месо от единица площ.

Притежава красив ловен трофей. Най-силният трофей от Родопите е 204,96 точки (Студен кладенец – Кърджали), докато националният рекорд е 207,59 точки (Воден – Разград).

Материалът Елен Лопатар е публикуван за пръв път на iRodopi.BG.

Мъжките елени се наричат рогачи, а женските кошути.

Описание

Мъжките елени са с рога (оттук и наименованието им рогачи), а кошутите без рога. Рогачите са по-едри от кошутите.

• Дължината на тялото при рогачите е 246,5 см., а на кошутите – 187,2 см.
• Височината при рогачите е средно 152 см., а при кошутите 118 см.
• Масата на рогачите в зряла възраст обикновено е 150-180 кг., а на кошутите – 110-130 кг. Най-тежкият рогач, измерен у нас, е 235 кг., а най-тежката кошута – 210 кг.

Елените линеят два пъти – пролетта и есента. През лятото окраската им е червеникава, а през зимата – сивочервена.

Разпространение

Благородният елен се среща в Европа, Азия, Северна Африка и Северна Америка. У нас в началото на 30-те години е почти изчезнал. В Родопите днес има макар и изолирани находища почти във всички части на планината.

Биологични особености

Благородният елен е полигамно животно. Сватбува през септември. В един басейн реват в съседство по няколко рогача. Брачният им зов е неподражаем рев, който впечатлява всички любители на живата природа и оставя неповторимо изживяване. Кошутите са активни. Те се движат между рогачите и избират брачния си партньор. Така всеки рогач формира харема си. Често силните рогачи събират до 7-8, а понякога и значително повече кошути. Големината на брачното стадо зависи от запаса, половото съотношение и наличните зрели рогачи. При нормална възрастова структура младите рогачи (до 4-5 години) не се допускат до сватбуване. Те обикалят около сватбовищата, влизат в единоборства и биват подгонвани с победоносен рев. И това е докато самите те не са в състояние да победят стария рогач и овладеят харема му. Брачните борби са неповторима атракция.

Кошутите раждат едно, по-рядко две малки. Малките започват да се движат само няколко часа след раждането, а на следващият ден вече бягат твърде добре.

Първите рога на младото еленче израстват на възраст 9-10 месеца. Тях еленът хвърля преди навършването на двегодишна възраст и веднага започват да му растат вторите рога. Тях той носи през третата година на живота си и ги хвърля преди да навършване на третата си година. След тях започва растежът на третите рога и т.н. Следващите рога са все по-мощни и с повече разклонения.

Еленът е стадно животно. През есента кошутите и малките формират големи стада (до няколко десетки животни). Те се водят от най-опитната кошута. Към тези стада се присъединяват и млади рогачи, които все още не са сватбували. През зимния период тези стада могат да се наблюдават на много места в планината.

Елените използват разнообразна растителна храна. В Родопите най-голяма значимост имат житните тревни видове, следвани от зимния дъб, глога, дряна, къпината и др.

Неприятели

Естествени неприятели на елените са вълците.

Стопанско значение

Благородният елен е най-ценният ловен вид в Европа. Нашата страна притежава най-силните трофей от него. В Североизточна България (Силистренско) е добит най-големият трофей в света до сега – 273,60 точки. В Родопите най-големият трофей е 223,53 точки (Смолянско). Благородният елен е източник още на вкусно и качествено месо. По продукция на месо от единица площ отстъпва само на дивата свиня и елена лопатар.

Материалът Благороден елен е публикуван за пръв път на iRodopi.BG.

Наименованието червена лисица у нас се ползва твърде рядко. Това наименования, прието в повечето европейски страни, е правилно, защото нормалната окраска на лисицата е червена. У нас навсякъде, макар и не много често, се среща и черната форма на окраската (меланизъм). Тези лисици се наричат въглищарки.

Описание

• Дължината на тялото на лисицата достига до 80 см., на опашката до 45 см.
• Височината ѝ достига до 45 см.
• Масата на възрастните лисици рядко надвишава при женските 5,50 кг, а при мъжките – 7 кг.

Окраската на лисицата е в преобладаващо червен цвят. Долната част на тялото и на краката са светли. На върха на опашката има бяло петно. У нас обаче много рядко се срещат чисто червени лисици. При повечето екземпляри гърбът е малко или повече сив до тъмно сив.

Разпространение

Лисицата е най-разпространеният хищник у нас и има най-висока плътност. Тя заема всички видове местообитания. Адаптира се успешно дори в монокултурното земеделие в равнината.

В Родопите лисицата също е най-многобройният хищник. По данни само в Кърджалийска и Смолянска област, които попадат изцяло в планината, лисиците наброяват повече от 3000. По-охотно се придържа към териториите около населените места, където намира по-лесна храна.

Биологични особености

Лисицата окучва обикновено ди 6 малки, рядко повече. Големи кучила от 10-12 лисичета, които установяваме в равнината, тук не се наблюдават. Малките проглеждат през третата седмица. На тримесечна възраст вече са обучени да набавят сами храната си.

Храната на лисицата е разнообразна. В Родопите честа храна са гризачите, заекът, таралежът, малките на елени, сърни и муфлони формират основния ѝ хранителен спектър и то често (особено при дивеча) са намерени под формата на мърша.

Материалът Лисица е публикуван за пръв път на iRodopi.BG.

Вълкът няма друго име в българския език. Групата, която израслите вълци формират през различните сезони на годината се нарича глутница, а малките вълчета след раждането им до отделянето им от майката формират т. нар. кучило (много често направилно наричано „котило“ при представителите на сем. Кучета)

Описание

Вълкът е средно голям бозайник. Той е най-едрият представител на сем. Кучета.

• Дължината на тялото му достига до 150-160 см., опашката – до 30-35 см.,
• Височината до 80-90 см.
• Масата на тялото му у нас обикновено е 40-45 кг. Рядко екземпляри достигат до 55-60 кг.

Окраската на козината му е преобладаващо сива на гърба до сивочерна, а коремът и краката са по-светли и често са с ръждив оттенък. Гърдите и шията са сивобели, понякога и чисто бели. Много рядко окраската на козината му е с преобладаващ друг цвят – ръждив или черен.

Разпространение

У нас вълкът се среща във всички планини. Среща се вече и в равнинните гори на страната.

В Родопите вълкът обитава всички дялове на планината. В Средните и Западните Родопи запасите му са традиционно високи, като най-много са вълците в Девинския и Велинградския район.

Привързаността му към дадени територии се определя преди всичко от наличието на чифтокопитния дивеч, който заедно с домашните животни е основната му плячка.

Вълкът може да бъде сбъркан в природата с едро овчарско куче (вълча порода), а по-младите и по-дребни вълци и с чакали. От кучето се разпознава по поведението и реакцията му при появата на човек, а на голямо разстояние, когато не е усетил присъствието ни, по характерната дебела опашка, висяща надолу като отрязана.

Биологични особености

Вълчицата окучва от 4 до 8, рядко повече вълчета. Малките са слепи и безпомощни. Проглеждат на 13 дена. И двамата родители се грижат за потомството. Малките растат бързо. На едномесечна възраст излизат от леговището и започват да се хранят самостоятелно, като родителите им първоначално повръщат поетата храна, а по-късно им носят вкл. и полуумъртвени животни, с които малки се обучават да ловят, задържат и убиват.

Вълкът е кръвожаден хищник. Ловува групово и при добра организация. При възможност убива повече от потребната му храна. В Родопите най-честата му плячка са дивата свиня и сърната, а в някои случай и елен лопарат и муфлон.

Неприятели

Вълкът няма естествени неприятели.

Материалът Вълк е публикуван за пръв път на iRodopi.BG.

Понятието дива свиня освен като видово наименование се употребява и за женските индивиди, докато мъжките се наричат глигани.

Описание

Дивата свиня е едър бозайник.

• Дължината на тялото при глиганите е 160-180 см., а при свинете – 150-160 см.
• Височината е 90-100 см. при глиганите 70-80 см., а при женските 70-8- см.
• Масата на тялото варира в много широки граници. Възрастните и охранени глигани у нас са 160-220 кг., рядко повече, а женските 110-140 кг.
• След две годишна възраст при глиганите се виждат зъбите.

Окраската на дивата свиня е сивочерна през зимата и сивокафява през лятото. През зимата тялото се покрива с дълга и груба четина. Под нея има вълнеста козина, която осигурява изолацията на тялото.

Разпространение

Дивата свиня е разпространена в цяла Европа с изключение на Скандинавието и северните части на Русия.

У нас се среща във всички гори на страната – равнинни и планински. Силно адаптивен вид, но задържането ѝ в различните местообитания зависи от наличието на естествена храна за тях. Задържа се в зрелите дъбови и букови гори.

Дивата свиня се среща навсякъде в Родопите. В Родопите обитават над 5000 диви свине, което е над 10% от общите в страната.

Биологични особености

Дивата свиня обикновено ражда между 3 и 6 малки. До шестмесечна възраст малките са кафяви с надлъжни светли ивици. Те се движат винаги с майката. Дивата свиня е една от най-грижливите майки в природата. Особено внимание отделя в обучението на малките да бъдат предпазливи.

Дивата свиня е всеядно животно. Яде почти всичко от растителен и животински произход, до което може да се добере – надземни и подземи части на растения, семена и плодове на диви и селскостопански растения, гризачи, птици, яйца, зайчета, мърша и всякакви хранителни отпадъци.

Дивата свиня е стадно животно. Стадата се формират от майката с малките (тазгодишни и миналогодишни). Често се събират 2-3 майки и образуват голямо стадо – 15-20 животни. Глиганите се движат самостоятелно. Влизат в стадата само нощем през брачният период. Сутринта напускат стадото и почиват някъде в съседство.

Дивата свиня е активна през нощта. През деня почива в гъсталаците и се вдига само при принудително.

Неприятели

Естествени неприятели на дивата свиня са вълците и чакалите. На тези хищници стават жертва най-вече малките.

Стопанско значение

Дивата свиня е най-значимият ресурсен вид от дивеча. Поради високият си прираст осигурява най-много месо от единица площ, а поради високите си запаси е емоционален лов за много ловци. Това прави трофея ѝ (кучешките зъби на глигана) особено ценен.

България притежава световният рекорд на трофей от дива свиня – 158,20 точки, добит в Родопите през 1986 г.

Материалът Дива свиня е публикуван за пръв път на iRodopi.BG.

У нас правилното название кафява мечка се ползва рядко. Навякъде е известна само с понятието мечка. Причината е, че у нас, както и в Европа, друга мечка не се среща, а обикновеният тон на косъма ѝ е тъмнокафяв.

Описание

Мечката е май-едрият хищник у нас. Мъжките са по-едри от женските.

• Дължината на тялото ѝ достига до 215 см., а височината ѝ до 115 см.
• Масата на мечката у нас рядко надвишава 350 кг.

Разпространение

Кафявата мечка се среща в Европа и Азия. На територията на Русия се срещат 100 000 – 130 000 мечки, а в Европа са около 14 000. У нас обитават около 800 мечки. От тях около 300 обитават Родопите.

Биологични особености

Мечката „ляга“ в края на декември и „става“ от зимния си сън в началото на март.

Мечката е всеяден хищник.

Мечката може да се срещне макар и случайно навсякъде в Родопите, но най-голяма е тази възможност в Централните Родопи. Тук плътността ѝ е най-висока.

По отношение на човека кафявата мечка е най-миролюбивият едър хищник. Обикновено тя го усеща отдалече и се отдалечава без да се установи директна среща с нея. Мечката се оттегля с достойнство и при непосредствена с човек и след като направи 15-20 крачки в обратната посока, хуква в панически бяг. Изключение са нападенията върху човека. Всички автори, изследвали този тип агресия при мечката, са единодушни, че това става при защита на потомството, защита на плячката, при нападение от човека, както и при непосредствена близост (скъсена дистанция). В последният случай мечката на практика се самозащитава, приемайки близостта ни за агресия. Едни автори смятат, че мечката има такова поведение, когато сме в близост 5-6 м. от нея, а други автори посочват 10-12 м.

Неприятели

Няма естествени неприятели.

При среща с мечка

• В никакъв случай не бягайте, не викайте, не хвърляйте нищо по нея! Спрете на място, без да мърдате, като ѝ говорите тихо и монотонно.
• Ако мечката се приближава към вас, говорете ѝ като остъпвате бавно и без резки движения.
• В случай, че ви подгони, бягайте по стръмен терен (надолу) или опитайте се да се покачите на дърво. Ако носите раница, чанта или връхна дреха, хвърлете я на страни. Това може да отвлече вниманието на мечката.

При необходимост

РИОСВ Смолян – 0885 59 00 60, 0887 50 07 39

РДГ Смолян – 0301/6 75 20

Материалът Мечка е публикуван за пръв път на iRodopi.BG.