Затова реших да запазя тази чудновата легенда в тази творба и да ви я подаря, за да бъде съхранена. Художествената измислица добавена от мен е само орнаментика. В основата си творбата е такава, както е била разказвана.

Планувах да е много по-голяма тази книга, но предвид пандемията и новите приоритети в ежедневието ми, се наложи да завърша проекта предсрочно.

Книгата достига до вас само след моя лична редакция, та ако в словореда имам допусната грешка – моля, не бъдете критични! Важното е че тази вълшебна история вече е запазена и няма да потъне в прах и забрава.

С любов към вас и Родопа: Nicky

Материалът АЗЪР НЕБИ е публикуван за пръв път на iRodopi.BG.

Статията е предоставена от партньорите ни от „Българска история“

Материалът Легендата за Руфинка е публикуван за пръв път на iRodopi.BG.

Легендата разказва, че някога в тамошните села две невести родили едновременно – едната момиче – Фатма го нарекли, другата момче – Сабрих. При раждането майката на Фатма умряла и затова другата родилка кърмила и откърмила детето, а след това се преселили в друго село. Когато децата пораснали, починала и майката на Сабрих. Не минали няколко години и Фатма се оженила за богат мъж, който бил много алчен за имот. И на другия ден след сватбата изгонил Фатма, за да му донесе още зестра, тъй като брат й бил прочут богаташ из тоя край. Той обаче не рачил да дава зестра на сестра си и тя останала да живее при него.

След три-четири години се оженила за Сабрих от съседното село и им се родило момче. Чак тогава някаква гостенка им разказала, че двамата са млечни братя – което се пазело много строго сред народа. С една дума, двамата се смятали като брат и сестра. Изтръпнали двамата – страшен грях сторили с женитбата си. Като не знаели как да постъпят. Сабрих яхнал коня и отишъл в Райково да пита ходжата, голям ли е грехът им с Фатма, тъй като те не са знаели, че ги е откърмила една и съща майка. И на тръгване поръчал на Фатма:

– Чакай ме два дни – ако сме греховни, няма да се върна, ще отида, където очите ми видят и никога нищо да не чувам за теб и детето ни. Но ако ходжата каже, че не сме греховни, ще се върна втория ден вечерта.

И заминал. Фатма едвам изтърпяла първия ден. На втория станала рано, изкъпала детето, накърмиго и го приспала. После облякла най-новата си премяна и тръгнала през полето край пътя, по който трябвало да се върне Сабрих. Слънцето вече клоняло към залез, а из пътя не се задавал никакъв пътник. Тогава Фатма разпасала пояса си, метнала го на едно дърво в ливадата и се обесила.

Много скоро оттам минал Сабрих – връщал се щастлив, защото ходжата му казал, че не са сторили грях, тъй като не са кръвни братя. И видял обесената Фатма.

Оттогава нарекли ливадата Фатмина ливада.

Материалът Фатмина ливада е публикуван за пръв път на iRodopi.BG.

От дървена кора Миле си направил тръба, дълга лакет и половина, и свирел с нея, та се чувало из цялото подножие на планината. Неговата тръба била зов за пробуждане на народа ни от вековен робски сън. И когато българите изправяли глава, заслушани в хубавата му свирня, турците се споглеждали суеверно и си думали тихо:

„Тоя дядо Миле засвири пак. Не ще да е на добро свирнята му, Я виж как гяурите изправят глава и поглеждат към планината!“ Дядо Миле живял до дълбока старост и все надувал тръбата си. Когато умрял, тя останала наследство на неговите потомци. И тъй като никой не бил толкова силен като него, за да може да свири с тази огромна тръба — пресекли я. Но колкото и да я надували, не могли да чуят глас от нея. А скалите, на които дядо Миле обичал да седи и да надува чудната си тръба, населението нарекло на негово име Милеви скали.

Втората легенда гласи, че дядо Миле е бил комита от Симеоновец. Той имал голяма чета, която не давала пиле да прехвръкне през Алабак. Чуе ли се, че някъде турци са безчинствали от върха на планината дядо Миле надувал своята огромна тръба , за да възвести, че ще има отмъщение. Поробителите не знаели кой е този, който ги плаши. Разпитвали навред за него и един ден успели да пленят един от четниците му. Подложили го на жестоки мъчения и той най-накрая издал воеводата си.

Незабавно турците се отправили към дома на бай Миле и хванали нищо неподозиращите му двама сина. Запрели ги в конака и му пратили хабер по пленника си, да слезе от планината преди залез слънце, защото иначе синовете му ще бъдат опечени на шиш, като агнета.

Той нямал друг изход и се предал. Съдил го кадията и отсекъл: Да го хвърлят от най-високата скала на Алабак, там от където той надувал своята свирка, за да плаши поробителите. Подкарали го заптиетата бос към върха, вървял комитата, но не им издал нито кои са другите четници, нито пък къде се крият. Така щом стигнали до скалите, той сам скочил отгоре в пропастта, а мястото и до днес пази името му.

Материалът Милеви скали е публикуван за пръв път на iRodopi.BG.

– От Кьостенджикъ съм! Сега се казва Кестен.             
Брей, що за име сложили на това село?! Рекохме си че ще да има много кестени там, но така и никой не разбра къде ще да се намира това село. Стефан беше мълчалив и труден човек, пък това момиче имаше гласче като камбанка и като говореше по нейния си начин, като да пееше. Понякога не й разбирахме какво точно казва, но мило му ставаше на човек и да я слуша само. Та разбрали-неразбрали, всички кимахме с глави и все със „Да“ и „Добре“ й отвръщахме. Като се засмееше, Севда не се кискаше тихо като нашите моми. Смехът й беше ясен и като слънчеви лъчи го разстилаше из селото, та и мъка да му е на човек, вдигне глава, па се усмихне. Не че знае защо се усмихва чилякът, а защото смехът на Севда прихващаше.

Свикнахме му на това девойче в наше село и много се угрижихме, когато забелязахме че няколко месеца след като дойде снаха, смехът й не се чуваше вече. А ако я срещнехме по улицата, отвръщаше глава и само тихо „добър ден“ продумваше. Очите й станаха мътни, погаснали. Като да беше болно момичето. Като срещнах Стефан, питах го. Но той само ми изсъска да не си вра носа дето не ми е работа и подмина бързо. Но в село нищо не остава дълго скрито-покрито и подочу се че й бил посегнал Стефан. Стар човек съм, не съм им даже роднина и живея в другия край на селото. Но срам ме хвана пред Севда заради постъпката на Стефан. Като че аз да съм я удрял! Та срещнех ли я из село и тя обръщаше глава и аз на друга страна гледах, или спирах се, докато отмине. Да не се срещнем.

Докато една вечер не я срещнах по тесния сокак край чешмата. Ходило момичето вода да налее. Не стърпях се, спрях я и й рекох ако мога нещо да направя за нея, да каже като на баща. Тогаз Севда остави дамаджаните на земята, седна до тях на един камък и заплака. Сърце ми се преобърна. То грях бре, грях! Като да гледаш божи ангел да плаче, безпомощно провесил криле. Ех, Стефане, Стефане! Ако си слеп, лампа не ти требва, ти слънце си довел. 

 – Не се трае вече! – продума Севда. То да търпя мъка, но поне в планината да си бях, а тука и камъните ми са чужди.
 – Че и планината да е, мъката си е мъка, Севде. – рекох й.                           
 – Не знаеш нашата планина, затова така говориш. 

Тя не е като вашето поле тука – равно, равно, та равнодушно. И като другите планини не е – коя високомерна, коя мижава. Нашата планина е като майка. Колкото и мъка да е, тя биле ще има, да я излекува. С ръце, от човешки по-топли ще те прегърне, и това дето трови, самотата – с прегръдка само ще стопи. Дето и да съм сред нея, сама не се чувствам. Рекох му на Стефан, барем за два дена да идем. Да си откъсна мурсалче, дърво да прегърна от нашите, да пийна водица от реката дорде я мъгла прегръща. 

– Че защо прегръщате дърветата, Севде? И каква ще да ви е мъглата там, та вкуса на водата да променя. Като за някакво място от приказка ми говориш. 

– Дърветата там теглят черното от душите. Прегърнеш ли бор в нашата планина, гърдите си натискаме на дървото и докато така сме ги прегърнали те пият. Пият от душите ни мъката, отровата, обидата. Планината ни лекува! А мъглата… тя първом обиколи поляните. На всяко цвете и билка се спре, всяка шишарка погали. Вземе им от аромата, та го превърне усещане за дом и лек за изгубените. Та като полегне над реката, с уста пиеш сълзите на планината, а с гърди вдишаш спокойствие и мир. Затуй ти казвам, като човек е Родопа. Говори, плаче и се смее. 

– Ще да е омагьосано това село вашето. Как ще има глас планина? – изумих се аз, a Севда сведе глава, избърса сълзица от бузата си и подхвана дамаджаните да си върви. Обърна си красивата главица към мене и рече: 

– Ти и да чуеш гласът й, няма да го разбереш. Тя със повей на вятър говори, със чанове пее, във водопади и пропасти излива гнева си. Като човек е за който я чуе и разбере. А аз две майки имам – тази що ме е родила и планината що, ме е отгледала и пазила. Хайде, че се забавих, пък Стефан пак нещо е сърдит. А ако искаш наистина да ми помогнеш, думай му да ме заведе за два дена барем, колкото да се осмисля. 

После вдигна дамаджаните и ги помъкна бързешком по тясната пътека към най-голямата си грешка. Виж ти, мислехме че това нечувано село е нещо твърде обикновено, a както го описва Севда то ще да е място вълшебно и непознато за нас. Само месец след това Стефан толкова лошо беше удрял крехкото девойче, че кмета проводи вест на баща й, и той дойде със жандармите, та си отведе Севда във вълшебната й планина. 

Преди да се качи в колата и да отпътува, тя обърна поглед към мен. Очите й бяха посинени и полузатворени от побоя, а устните й спукани. Но през пролуката на клепачите ме погледнаха не уморени, тъжни и помръкнали очи. Там гореше жар-слънце. Като ме видя разбитите от побоя устни се разтегнаха колкото можаха и видях най-щастливата усмивка, която било съдено на очите ми да видят.

Тя отиваше в своята мечтана планина, в своето Кьостенджик и всичко друго вече беше изгубило значение. Помахах след колата и хем ми беше мъка че няма да видя това момиче повече, хем се радвах че отива там, където и е мястото. Където е нейното вкъщи! А Стефан…?! На слеп човек лампа не му требва, той слънце си довел. Слънцето си замина, но на него все му е едно слънце ли свети или светулка. Вечеря си самичък сухоежбина, никой не чака и никой не го чака. А живота му е в десетте биволици и петте декара земя.

Като се събудих на другата сутрин, като че с очите си видях как планина разтваря ръце човешки, та посреща изгубеното си чедо. После как дърветата я прегръщат и пият мъката от душата й, а мъглата й маже с лековити билки очите и устата, да я излекува.  И ми стана едно такова – вълшебно и радостно. Като да бях и аз при нея, там в селото й…как му беше името.

Така и не разбрах къде се намира това село, но поне вече знам че го има и че каквото и както и да се случва, накрая всичко и всеки си идват на мястото! 

Писах този разказ в Родопа, село Триград.

От Николай Николов – Nicky

Материалът Разказ от Родопите – Севда е публикуван за пръв път на iRodopi.BG.

Един пътник тръгнал от Лъджене за Юндола и за някъде по-нататък. Вървял спокойно из пътя си и не усещал, че един разбойник върви след него, прикривайки се край пътните храсти. Разбойникът взел пътника за богат търговец, който предрешен като беден селянин пренася богатството си.

На едно място край реката уморения пътник седнал да си отпочине и да се поразхлади със студените речни води. Разбойникът връхлетял върху него и го убил. Вместо очакваните кесии с турски златни алтъни, намерил в сиромашката торба малко сух хляб и глава кромид лук.

От тази печална история безименния до тогава поток взели да наричат Луковица.

Материалът Река Луковица в Родопите е публикуван за пръв път на iRodopi.BG.

Търкулна ли се камъни и събудили от дълбокия унес Орфей. Погледнал той с ужас змея и изтръпнал, разбрал, че това е неговият край – нямало къде да избяга, защото само скали обграждали мястото, дето седял. Скован от страх, той запял. Песента била толкова хубава, че змея застанал на мястото си и заслушал.

Орфей гледал омаяната от песента му змия и продължавал да пее, заставяйки песен след песен. Пял дълго, разказват, три дни и три нощи не секнала песента му. Змея бавно прибрал отровните си езици, стиснал уста, протегнал се и легнал на земята, за да слуша.

И като слушал, на третата нощ заспал дълбоко, непробуден сън. Щом забелязал, че змея спи, Орфей скочил и пъргаво се спуснал надолу по склоновете на Родопа планина.

Къде е отишъл след това, къде е живял и пял, никой никога не разбра. Но родопчани запазили в паметта си неговите хубави, широки и протяжни мелодии. И който иска да научи какви са били песните на Орфей, нека отиде в Родопите и да послуша чудните песни на родопчани.

Материалът Орфей и змея е публикуван за пръв път на iRodopi.BG.

Приятелките й изпаднали в ужас и скръбният им плач се разнесъл на далеч. Орфей го чул.  Той изтичал в долината и там видял студеното тяло на своята обичана жена. Обзет от отчаяние той дълго плакал и дълго пял своите тъжни песни. Но Орфей не можел без Евридика. Той решил да слезе в царството на мъртвите. Надявал се, че ще склони Хадес и неговата жена Персефона да му върнат Евридика от света на сенките. 

Подземното царство

Певецът се спуснал през една тъмна пещера към свещената река Стикс. Сега оставал проблемът как да преминe от другата страна? Около него се тълпели сенки, който също като него чакали. Стоновете им били немощни и слаби, като шумолене на есенни листа. 

Харон идвал със своята ладия. Орфей го помолил да го откара, но той му отказал. Тогава певецът засвирил на своята златна лира. Чудната мелодия омаяла Харон и той се съгласил да го закара. Орфей слязъл на брега, но продължавал да свири, а след него идвали все повече и повече сенки, за да чуят песента му.

Така Орфей стигнал необезпокояван от никого при Хадес. След което запял нова песен, в която се разказвало за тяхната любов и как не успели да я изживеят. Тогава Хадес го попитал, защо е дошъл в царството му и му обещал, че каквото поиска ще го получи, толкова била красива песента му.

Дадената възможност

И Орфей отговорил – искал своята Евридика.  Хадес се съгласил, но при едно условие Орфей трябвало да следва Хермес, а зад Орфей ще бъде Евридика. Но докато са в подземното царство не трябвало да се обръща назад. Ако Орфей се обърнел, Евридика щяла да се върне обратно в подземното царство, завинаги!

Тръгнали. Напред вървял Хермес, после Орфей, а най-отзад Евридика. Бързо преминали през царството на Хадес. Харон ги прекарал през свещената река и те скоро видели пътечката, която водила към горния свят. Пътят бил труден, наоколо се стелела гъста мъгла.

Орфей едва виждал сянката на Хермес. Ето, че в далечината прозирала светлина. Там, бил изходът на пещерата. Орфей започнал да си мисли, дали Евридика е зад него? Дали не се е изгубила? Той се спирал по-често, за да чуе стъпките на любимата жена, надявал се тя да не се е изгубила в подземното царство. Все по-често се спирал и все по-голяма тревога го обземала. Забравяйки всичко, той се обърнал и я видял само на крачка от него. Протегнал се към нея, но в този миг сянката започнала да се отдалечава.

За втори път губел Евридика. Но този път вината била негова. 

Продължението

Дълго стоял Орфей вцепенен. Но решил, че отново ще слезе в царството на Хадес и отново ще го помоли да му върне Евридика. Но този път старият Харон отказала да го прекара през Стикс. Седем дни, той плакал, роптаел, не се хранел проклинайки мрачните брегове на Стикс.На осмия ден, решил да се върне обратно в Тракия. 

Изминали четири години от смъртта на Евридика, той й останал верен. Не пожелал друга. Веднъж в ранна пролет, певецът седял на един висок хълм. Златната лира лежала в нозете му. Певецът я взел, докоснал леко струните и зяпал. Цялата природа слушала чудния му глас. 

Изведнъж се чул веселия смях на вакханките.  Една от тях се приближила до Орфей и изкрещяла: 

– Ето го женомразеца Орфей!

Те започнали да го замерят с камъни, скупчили се около него. Душата му отлетяла, а те разкъсали тялото му. Хвърлили лирата му в близката река и тогава станало чудо, тя свирила сама, сякаш оплаквайки смъртта на своя господар. 

Душата на Орфей слязла в царството на Хадес, отново минала по същите места, но този път Харон я пренесъл на отсрещния бряг. 

Там, Евридика го чакала и той я притиснал с цялата си любов към себе си. От този момент те станали неразделни.

Материалът Орфей и Евредика е публикуван за пръв път на iRodopi.BG.

Бог Хемус бил особено ревнив към девойката и хвърлял неизмеримо големи каменни грамади, за да я скрие от другите богове. (От тия каменни грамади, разказват, по-късно се образували пловдивските тепета). Но като не могъл да я опази, бог Хемус вкаменил ненагледната хубавица и тя станала планина.

Материалът Хубавицата Родопа е публикуван за пръв път на iRodopi.BG.

И ето че веднъж двете деца решили да се престорят на най-старите богове – мъж и жена, за които слушали да се говори, че владеели и управлявали водата и земята, птиците и животните, действията на хората.

Речено-сторено. Хем си направил дълга бяла брада, а Родопа разплела русите си буйни коси, спуснала ги по стройната си снага. Бил хубав слънчев ден и играта на децата се виждала много отдалеч. Видял ги и старият бог, владетелят на света, разсърдил се и превърнал красивата Родопа в планина. В този миг Хем уплашен погледнал сестра си, намръщил се и също се вкаменил.

Оттогава двете весели деца се превърнали в планини. Хемус намръщено гледа към хубавата си сестра Родопа, застинала пред очите му. И стоят далече един от друг братът и сестрата, защото злият стар бог пуснал между тях обширна низина.

Материалът Хемус и Родопа е публикуван за пръв път на iRodopi.BG.